Панчо вървеше по улицата и се чудеше кого да напсува. Времето ли? Защото мъглата упорито си стоеше и не се махаше. Общината ли? Която не бе почистила улицата както обикновено, въпреки, че бе минала да поиска глоба за това че някои хора не бяха почистили пред блока си и бе обявила навсякъде че улиците са чисти. Или рекламите които го побъркваха с тъпотията си всеки ден.

Панчо беше средностатистически представител на страната си. Имаше жена и малка дъщеричка, тя още нямаше годинка. Беше истинско чудо всичко свързано с нея. Насочи мислите си към нея и главата му се изчисти. Псувните се изпариха от главата му сякаш с магическа пръчка. Малката имаше проблеми, но нищо сериозно. Панчо го притесняваше държавата в която тя трябваше да живее. Качи се в метрото и затвори очи. Не искаше да чува и вижда нищо. Искаше просто да релаксира докато пристигне на последната спирка. Влакчето потегли и той отвори една книжка наскоро подарена му от родителите му. Книгата бе за това как всичко е възможно. Усмихна се на наивността на автора, но прие предизвикателството и се задълбочи в книгата. В книгата ставаше дума за визуализирането. Да си представяш нещата. Панчо изпръхтя презрително. И как да визуализира промяна в държавата си например като тя беше толкова зле. Управляваха ни Бай Ганьовци. Тогава на Панчо му хрумна нещо. Той се представи своята дъщеричка. Обстановката около него изчезна. Той сякаш се озова някъде другаде. Същността му се изпълни с ентусиазъм. Мисълта му потече в следният ред:

„Господи колко възможности. Сляп ли съм бил? Я виж този човек той е страхотен, има такова хубаво яке. И аз искам такова.” В главата му се промъкна мисълта:” Но нямам пари за него”. И тогава се появи друга:” Татко ще намери той винаги намира ”. Премигна и отвори очи. Около него имаше тълпа хора някои седяха други стояха а влакчето продължаваше своят път. Къде се бе озовал за момент Панчо? И тогава разбра. Беше мислил с детските мисли на дъщеря си. Но той нямаше татко който да му купи кожено яке. Нали? Продължи да чете и нещата сякаш си дойдоха на мястото. Идеята бе проста наистина, но когато я осъзнаеш. Нещата наистина бяха прости. Няма проблем каза си Панчо. Ще си купа това яке днес. Пристигна на работа преди всички както обикновено. Обичаше да работи без някой да му се бърка. Към обяд дойде новината че ще им дадат пари за дрехи и всеки трябваше да мине до края на деня и да вземе парите. Те бяха точно толкова, колкото беше необходимо за новото му яке. Панчо зяпна. Спомни си думите: Няма проблем татко има парите.

-Моля.

-А нищо просто мисля на глас.

- Интелигентен човек си ти Панчо! - усмихна се колегата му и продължи с папките си към кабинета си.

- Наистина работи. Това наистина работи.

Панчо започна да строи своя Вселена, без да се съобразява със ситуацията в страната.

В книгата много точно бе посочено не се страхувай да задаваш въпроси и не слагай ограничения на мечтите си. Защото мечтите ни се осъществяват точно толкова колкото ние им позволяваме. Не се страхувай да мечтаеш, не се страхувай да изпълняваш мечтите си, не се страхувай от това че ще раждаш нови мечти.

Панчо се прибра целуна съпругата си и я попита:

-Скъпа обичам ли те?

-Разбира се, в това няма съмнение.

Историята не е нещо особено, но е истина. Едно време аз имах една мисъл. Силата е вътре в нас просто трябва да я открием. Всъщност трябва да я преработя. Силата е навсякъде около нас просто трябва да я яхнем.

"Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя празните химери..."

Да знаеш ти пък,
аз колко те обичам,
защото мразиш
празните химери!!!
Малко шега не е излишна, предвид на това, че идва уикенда, добро настроение и пълноценни изживявания през този период на отпускане на напрежението наложено от съвремието ни!