<sup>Наобходимост или случайност ли е да ти се случват в животът произшествия, които така и не искаш да ти се случват? Човек в животът си се среща няколко пъти с абсурдните преживявания, разминава се на косъм от смъртта, а след това умът му не побира как е могло да стане това! Но нямаш ли се късмет си отиваш безвъзвратно в отввъдното по желание на орисията ти.
Беше едно от нормалните горещи лета, в нашите ширини и един от поредните летни войскови лагери на Черно море, за да правим скокове на вода. Това бяха любимите ми скокове, защото рискът от счупване на крак или нещо подобно са сведени до минимум. Но, преди да идем на лагер ни качиха на самолета Ан-32 и скочихме някъде в околностите на Айтос. След което направихме марш на скок 100 километра в пълно бойно снаряжение на пресекана местност. Маршът не беше никак лесен, като се има на предвид юлската жега. Труден, но за младежките ми години се оказа лесно преодолим. Като пристигнахме в лагера, който се намираше на военоморската база в Атия(близо до Бургас)с удоволствие установихме, че полевият лагер е установен, и веднага заехме хоризонтално положение за почивка, а беше вече 23,30 часа през  нощта. Строполих се на походното ми легло и веднага заспах, капнал от умора от дългият поход. Военният поход, както и военният парашутизъм си имат своята романтика, за разлика от туристическият поход и спортният парашутизъм, особено ако служиш като командос в армията. Няма да ви обяснявам за премеждията, които командирският състав беше планирал по време на похода, чиято цел беше да се е.е мамата на личният състав. Армейска тъпотия и приоми за затягане на дисциплината и т.н.....
Така започна двадесет и пет дневният ни лагер, като ставахме всяка сутрин в пет часа, физзарядка, хранене и подготовка за скокове(скатаване на парашутната материална част) скачане на вода, сушене на парашутите и отново скатаването им, подготовка за нощни скокове и на другият ден отново ставане в пет часа и т.н....такова е войсковото ежедевие на командоса!
Беше 18 юли(умишлено не казвам коя година беше), подготвихме се за скокове на вода. Времето беше облачно и чайките се виеха на рояци на високо, което подсказваше, че ще има буря и влошаване на времето, но за парашутни скокове до 8/м.сек. вятър не  беше проблем за скок във вода. Морето беше неспокойно.  Плаца на скока беше между Атия и остров Болшевик. Около 2,5 бала на вълните. Още като излетяхме с вертолета МИ-4 на височина 200 метра вертолетът започна да тресе, което беше сигнал за много силен вятър. На 800 метра вятърът толкова много се усили, че пилотът трудно овладяваше машината. По установеният ред на теглото аз трябваше да скачам
пръв, като най-тежък. Имах достатъчно натрупан опит, за да се усъмня, че нещо не е наред с времето, защото успоредно със силният вятър заплющяха по вертолета и едри капки дъжд. Попитах пилота няма ли да има забрана при тези тежки условия за скок, отговори ми, че не. Погледнах скороста на вятъра и ми показваше 30м/сек., но нямаше сигнал за забрана на скоковете от земята, а напротив жълтата лампа светна, подготвих ме се за скок. След като и зелената лампа светна излезнах с единият карак навън от вертолета и в това време чух сирената и с края на окото си видях как червената лампа светна, което означаваше забрана за парашутни скокове. Но, беше вече твърде късно да се върна в машината, защото единият ми карак беше във въздуха, а и струята от скороста на машината ме засмука навън. Първото усещане след като се оказах във въздуха ми беше, че някой ми удари плестник в лицето....
    Следва

....., което беше атакувано от въздушната струя, примесена с едри капки дъжд и ледедни късчета. Малкият изтеглящ демфер(изтеглящ се малък парашут, който отваря основният парашут)се скъса от скъсващата връв, отвори се, но не можа да ме задържи във вертикална посока следствие на силната пулсация на вятъра, който се беше превърнал в неукротима буря. За първите 10 секунди имах чувството, че падам свободно и няма какво да ме задържи/укроти в нормално положение за падане. Направих една хаотична/неконтролеруема спирала, след което въпреки нестандартната ситуация, основният парашут се отвори и от тук нататък започна коварната схватка  с прегръдката на бурята, парашута ми и мен. Бурята нямаше посока. Бяха хаотични въздушни течения, които ме люлееха от 180градуса до 320 градуса. Въртеше ме в своят истински сатанински бяс, силата и беше неукротима. Такива пируети с парашут и в спортният парашутизъм не бях виждал и правил. Абсолютно безпомощен срещу природата ми дойде на ум приказката(на дърво без корени не се качвай никога), но късно е вече за асимилиране на такива изводи, наред беше как да се спася от това положение. Разстоянието м/у Атия и остров Болшевик е около два километра. За около 30 секунди се озовах на четири километра навътре в Черно море, като видях с каква скорост подминах острова имах чувството, че хоризонталната ми скорост е не по малко от осемдесет километра в час. Обърнах парашута с/у вятъра, но едно въздушно пулсиращо течение ме грабна и издигна нагоре, като паче перо и отново като че ли попаднах в окото на бурята. Съскаше злобно между коланите и вървите ми(парашутът ми има 28 върви), свистеше злобно в лицето ми и ме шибаше безпощадно, където завари в тялото ми. Изведнъж се появи някаква въдушна яма и аз тръгнах с полу отворен основен купол стремеглаво надолу към водата. Чак тогава се усетих, че трябва да разкопчея седалищният колан, а след това  гръдният и да се приготвя за приводняване. Добре, че бях си надул въздушната възглавница на запасният парашут, защото обикновенно не го правих, като знам със сигурност, че мога отлично да плувам. Когато наближих водата с учудване видях три метрови вълни, как бързо тичат из морската шир. Е, това се казва вече борба с природата за оцеляване. В последният момент купола ми се напълни със силно въздушно течение, издигна ме на двадесетина метра и стремегаво ме заби във водата, като в последният момент куполът ми се напълни отново с вятър и ме понесе над вълните триметрови като коркова тапа по върховете им. Това положение продължи около километър, като подскачах от вълна на вълна ту по задник, ту се отблъсквахи политах нагоре-надолу и за да успокоя купола изтеглих три от вървите  му колкото си може повече, че така наруших формата му и той се свлече във водата. Помислих си, че адът свърши, но докато си мислех и налетях на нова по страшна беда. След, като приводних още първата голяма вълна, така яростно връхлетя върху мен и парашутът ми, че се получи едно завихряне от тежеста на водата надолу и аз попаднах на около два-три метра под водата, като в този момент усетих, че има и мъртво завихряне надоло към дъното. Като опитен плувец бях си поел преди да ме връхлети вълната много въздух задържах го и като усетих мъртвата схватка, че няма да мога да изплувам на повърхноста на водата, отворих единият от мъщуците на спасителната ми жилетка, надух го, като изпразних всичкият си въздух в едната камера(спасителната жилетка има две гръдни камери) и така лека полека се докопах да стигна над водата да си взема въздух взех си въздух, но следващата вълна отново ме натика на два- три метра под водата, но този път използвах новият си въздух и напомпих и другата камера на спасителната жилетка, която от своя страна веднага ме издигна на повърхноста на водата, като не позволи на вълните повече да ме притискат надолу към мъртвото течение на морето. Напомпих още два пъти камерите за сигурност и тaка се озовах вече на по безопасно място над водата. Тук вече усетих следващата беда! Парашутът ми започна да потъва, след като куполът му се напълни с водното мъртво течение, повлече и мене. Откачих веднага коланите на парашутът ми, за да не ме повлече надолу(а той има площ 80 квадрата) и така морето взе първата си жертва, като ми удави парашута. Чак сега се усетих, че във водата съм се изпотил. Ако някой ми беше казал, че във вода не можеш да се изпотиш нямаше да му повярвам, докато не го изпитах сам на гърба си. Не мога да асимилирам колко време измина в борба за оцеляването ми с природата, но като се освободих от парашута, се огледах за да се ориентирам на коя посока да хвана да плувам. Изненадата ми беше, че не можех от никъде да видя суша. Виждах само небе и вода, а нямаше и слънце за да се ориентирам в коя, посока да започна да плувам. Така останах около половин час без да взема решение и накрая отпечатах сигналната боя(при бедствие всяка спасителна жилетка има пликче, което след като го разпечаташ се появява червено петно на мястото където си с радиус около 50 метра), за да мога да си локализирам местонахождението, дори и да се удавя, за да занаят къде точно да ме търсят/ извадят. Така ме забелязаха от въздуха и хeликоптера  веднага долетя към мене, сниши се, но в следствие на бурята не можа да се сниши повече, обадиха се на катера, като обозначиха местоположението  ми  и след 10 минути дойде малко военно катерче да ме вземе. Но вълните бяха толкова големи и мощни, че на два пъти ме запратиха в борда  и си нараних лицето в следствие на удара в борда. Един от моряците веднага скочи във водата за да ми помогне, но той нямаше спасителна жилетка и изведнъж се скри под водата и повече не можа да излезе. Морето взе и втората си жертва. Всички на катера изпаднаха в паника, а аз се докопах по една случайност до стълбата  и с последни сили се качих и с помоща на другите моряци на палубата и се проснах на пода, без да мога да кажа нищо повече. В умът ми беше само в морячето, което се хвърли заради мене да ми помогне, но не беше усетило, че има мъртво вълнение и течението го дръпна завинаги на дъното на морето! И днес, като си спомня тази сцена нервите ме хващат и не мога да заспя по една-две нощи. Горката майка, как ли е преживяла новината за смърта на синът и. На място веднага дойде и друг катер с водолази, но така и не можаха да го намерят.
На другият ден морето го беше изхвърлило на брега точно до нашият лагер. И до ден днешен ме гризе съвеста за него.
Та първоначалният ми въпрос, необходимост или случайност на животът ми беше тази беда и на кого е нужна. Жестокоста на живота е безгранична и нагла.
 
  aip55</sup>

    

На най-интересното точно и "следва". Какво се случи? Разбирам, но често не ги оправдавам тези военни с пагоните. Да, изграждат от момчетата МЪЖЕ и формират характери в трудностите, но пък от друга страна са ДЛЪЖНИ да пазят хората си с цената на всичко.
Какво стана след скока?

Нормално е да имаш респект, ако си със всичкият си акъл! Само на лудите не им прави впечтление, че е страшно! Щом не си скачал няма нищо страшно...... А и танковата служба не е лека. Поздрав....

Много си права за отговорноста, която носех като инструктор. В професията си бях строг и педантичен, но не допуснах да върна в ковчег нито един войник, старшина или офицер. Гордея се с това, че не рзплаках майките на моите парашутисти и не допуснах нито едно произшествие. Какво сатана след скока/ по време на скока?Само ще ти кажа, че това беше един от най - кошмарните ми скокове в армията и цивилизацията, ще разбереш в продължението!

е жесток, непридвидим и не се подчинява на нашата човешка логика. Задаваш си вечните въпроси..Защо точно на мен се случи? Защо аз оживях и живея? Не знам някой да е намерил отговора. Когато човек преживее нещо разтърсващо, обикновено търси утеха и напътсвие в Библията и в Бога. Имал си интересна професия, но и много отговорна.

Знаеш ли, че мъката по моряка ми тежи повече, отколкото самият случай, защото и аз съм баща/родител и осъзнавам каква загуба/трагедия е за родителите му. Морето ще пресъхне, но сълзите на майката ще се леят винаги, докато е жива. Но къде е тук Бога, защо го няма за да помогне, а наказва една майка да плаче цял живот? Защо се крие, зад нещастието на хората? Защо не покаже с действията си, че е слаб до нищожество, дори и съдист в случая.... Не вярвам, че го има! Единствени на които мога да кажа Бог/иня, това са моята майка и баща.....

Случайността помага само на подготвения човек и убива неподготвения. Разказът ти е сценарий за прекрасен екшън.В твоя случай,случайноста е помогнала и убила,защото всички противоположности се раздвояват на положително и отрицателно/добро и зло/и при определени обстоятелства проявяват едната си същност.Да бъдеш командос не е лесно, защото трябва да имаш всестранна физическа и психическа издръжливост, за да се противопоставищ на случайността. Тази всестранна подготовка на закономерностите на професията се получава точно с подготовката, която сте правили за свръхфизическа издръжливост и всестрани знания. Всестраните знания за тази професия са безкрайни, колкото повече, толкова по-добре. Друг е въпросът, че понякога водещия прекалява като се оправдава, че е необходимост, но необходимостта е именно необходимост, до колко и как трябва да се натоварва един човек както физически, така и психически.Точно за това при много професии има специлизирана доктрина, в която са заложени и съответните ограничения.При вашата едно от ограниченията е определена скорост на вятъра, което началниците не са спазили и което вече води до поредицата от смъртоносни случайности, които си описал и преодолял поради добрата подготовка.Морячето, което е загинало е действало смело,но без подготовка веднага е било убито от случайността, а ти въпреки смъртоносните случайности и умората, на която е подвластен всеки човек, си стигнал до спасението поради желязната подготовка.Страхът също е фактор, който подготвения човек преодолява с действия,а при неподготвения е предпазен клапан да не действа.Ти си действал игнорирайки страха, защото всяко твое действие е закономерно противопоставяне на появилата се случайност,а морячето е действало с несъобразитилна смелост.Жалко за един такъв човек. Бог няма място не само като спасител, но по принцип във всичко.Защото може ли нещо несъществуващо да има място, някъде в света.Срещу случайноста можем да се справим само със знание и умения,което я ограничава.Поздрав!!!

Благодаря ти за прецизният коментар! Не останах изненадан, защото си писал и други, такива блестящи коментари( още на вторият ми постинг), и в твоята блогова полянка е също много приятно да седи човек и чете логичните ти разсъждения. Не виждам, какво мога повече да кажа, като ти си описал това, което умишлено не го писах, защото разказът ми щеше да стане отегчително дълъг. Да аз нямах и капка страх по времето на случая! Може да звучи и откачено, но колкото повече беди ми се случиха, толкова повече се амбицирах, да се преборя с бурята. Верно е, че девизът в армията беше,,Повече пот в учениетo, по малко кръв в боя", и може би тази подготовка/закалка ми помогна да се преборя в случая. Именно в подготовката виждам НЕОБХОДИМОСТА да прескоча границите на невъзможното. А изненадващите случай ще ни съпътстват винаги, колкото и да ни е неприятно! Болката за матроса е една вечно кървяща рана, която сигурно до края на жизненият ми път ще я нося. Колкото повече напредвам в годините си, толкова повече се убеждавам, че животът ни е жесток и неблагодарен за труда, който полагаме за да живеем по-щастливо! Благодаря ти, че намина от тук!

Аз пък бях свързочник към ПВО. Божурище. На летището подготвяха младоците, които после ставаха твои колеги. Бог да прости загиналите!
Една весела случка от онова време. Там имаше един як свинарник, в който отглеждаха военни прасета, за да може войската да похапва. Та един младок се заби баш в свинарника. Още не се бяха научили да управляват парашутите си. Приблизително 2000 прасета започнаха да вият от уплаха. А ние се катерихме да свалим не по-малко уплашения бойчага.
Поздрави, aip55! Да си здрав и живи и децата ти, също.

Този случай ми напомни на един друг случай! Правехме горски скокове. Но в гората имаше и малки полянки и ние си ги избирахме къде да приземим. Но на две от полянките имаше и стадо крави. Командира скочи пръв и аз след него. Избрахме полянка, която нямаше крави, но като се приготвихме за презимяване от гората където беше сянката хукнаха из поляната уплашени от нас около20-на крави. Две от тях се омотаха в командирският парашут и като започнаха да бягат като полудели от уплаха, щяха и мене да прегазят. В последният момент командора освободи ключалките на коланите и двете крави се спънаха оплетени и започнаха страшно да вият. Разкъсаха целият парашут и хукнаха през гората..... Ей това е романтиката на военният парашутизъм. Благодаря ти, че сподели, а ние май имаме еднакви мисли относно политиката. Поздрав!

Политиката е занимание на хора с един типичен манталитет. Свързан е с едни дами, които работят по магистралите. Държавниците вече са от друго тесто хора.
Политиката ме интересува до толкова, доколкото искам еднакви правила за всички. И възмездие за извършени престъпления. Нищо повече. За това съм на улицата пак.

Така се получава, без да сме виновни ни наказват с глад и мизерия. А, се очаквало и още по голям глад? Защо, с какво сме виновни? Социално безправие .....

Прочетох на един дъх споделеното преживяване. Това, че го споделяш тук, говори, колко много болка носиш в себе си заради прекършения млад живот от обстоятелствата. Споделеното звучи като изповед. Не се оставяй тези мисли повече да те владеят, защото нямаш вина.
Но за последните ти думи: "Колкото повече напредвам в годините си, толкова повече се убеждавам, че животът ни е жесток и неблагодарен за труда, който полагаме за да живеем по-щастливо."
Човек трябва да знае, че не идва на земята за да живее щастливо, а да научи уроците си. Животът е преди всичко изпитание. За това трябва да благодарим на всеки миг щастие, което може да ни осени.
Поздрави!

Благодаря ти Тота за поуката/мислите! Живота не е никак сложен, а ние хората сами си го правим сложен. Трябва да си дебелоочие, че да забравиш случелото се

Малко по на юг от мястото на описаната трагедия, от двете страни на с. Черноморец имаше две батареи на бреговата артилерия, на които аз бях за известно време ЗКПЧ (заместник командир по политическа част). Затова този разказ събуди у мен скъпи спомени за интересни случки, някои от които бяха доста страшнички, макар и не толкова героични. Сега малко философия. Разказът започва с две философски категории, - необходимост и случайност - които при описание на природни явления се проявяват като диалектическа дихотомия. При описанието на социални феномени тази дихотомия не върши работа, защото не може да опише субекта и субективността изобщо. Затова във философията на историята дихотомията се формира от категориите НЕОБХОДИМОСТ и СВОБОДА. Необходимостта, синоним на която е закономерността е всеобщ атрибут на субстанцията, докато свободата е само социален феномен. Ако поведението на парашутиста, от момента на отлепването му от въртолета и до излизането на сушата, беше подчинено на необходимостта и случайността, то нямаше да се различава по нищо от поведението на всяко свободно падащо тяло. Такива явления изучават и управляват артилеристите с помощта на вътрешната и външната балистика и с математическата теория на вероятностите. За разлика от свободно падащите тела парашутистът притежава още едно свойство мисленето, познанието. Философите идеалисти стигат до тук, приемайки, че мисленето е първично и определящо свободата на индивидите. К. Маркс отиде по-далеч, като доказа, че: "Въпросът, дали човешкото мислене притежава предметна истинност, не е въпрос на теорията, а ПРАКТИЧЕСКИ въпрос. В практиката човек трябва да докаже истинността, т. е. действителността и мощта на своето мислене, неговата принадлежност към този свят." (Тезиси за Фойербах). Късметът! Ф. Енгелс някъде пише, че "късмет" е турска дума и няма точен превод в познатите европейски езици.

Радвам се, че сме от един бранш хора и съидейници! Обичам да чета философията, но не мога да кажа, че съм стигнал чак до вашата категория задълбочени мисли. Често Ви чета и разсъждавам по вашите теми/мисли. Обстоен философски анализ на началната ми интрудукция, но от ваша гледна точка. Аз специално не мога да намеря сравнение м/у случайност и свобода, а може и да не разбирам филосовски нещата както Вие ги разбирате. Няма да се впускам в диспут с Вас, защото философията не е силата ми. Но незнам, защо другият Ви коментар изчезна? Аз го одобрих, но не се яви , като коментар. Жив и здрав бъди и ни радвай с логичните ти мисли по често! Поздрав.......

"Благодаря ти Тота за поуката/мислите! Живота не е никак сложен, а ние хората сами си го правим сложен. Трябва да си дебелоочие, че да забравиш случилото се."

"Трябва да си дебелоочие, че да забравиш случилото се." Разбирам те напълно. Човек с чиста душа, не може да спре да се вини. Но ако не се освободиш от тежестта на тази мисъл за вина ще се поболееш. Има неща, които са необясними все още за нас.

Логично е, но нормално мислещ човек не може да бъде повърхностен и просто така да забрави случилото се! Това може да го направи човек без да има сивото вещество в главата и биволско сърце. Но няма да спорим, напълно съм съгласен с тебе! Хубави делнични дни Тоте......