Интересна интрудукция с монитора ми и с избледнелите му вече клавиши.
Това, което ми пишеш ме остави без дъх през цялото време докато четях написаното от теб. Силна игра на думи и мисли. Заслужаваш моите адмирации. Впечатли ме! Има какво да научи човек от тебе. Всичко се крие във фантазията и магията на нашата любов.  Думите са слаби, за да се опише раздялата ни, като факт.
   Реакцията ми бе спонтанна. Беше ми някак си нервно. Натиснах един от клавишите до посиняване на пръста ми, толкова силно, че не усетих как той отказа да пише. Вълнувах се разбира се. А мониторът и той избледня от ярост, защото почувствах, че откъсна няколкото вече измършавели разкъсани виртуални страници от сърцето  на нашата любов. Образът се сви, болезнено смачкан  натъжен, че чета поредните ти негативни мисли, защото прекрасно знаеш, че в монмента всичко се изписва пред мене и с напрежение, прочитам и препрочитам написаното от теб. Сърцето ми се сриваше от негативни емоции. Нежно капеха сълзите ми. А може би и твоите... Пишеше ми за болката, издълбала дупка в душата ми, задушаващо голяма празнина, зейнала и гърчеща се от тръгващата си изтръгната от сърцето ми любов.
   И така! Образът на екрана изчезна, а аз останах да се взирам в останалите безмислено празни от смисъл редове на монитора. Трудно се понася раздялата. Скоро четох нещичко за нея. Не съм сигурен, че женското сърце я понася по леко от мъжкото. Но жените трябва да знаят, че лъвът, когато е наранен, много трудно понася раздялата.
   Вървя си из улиците където отвсякъде ме гледат непознати очи и виждат моите сълзи, които не спираха да течат, спускаха се по избледнелите ми скули. Хукваха по бузите ми, чертаейки тънки пътеки по лицето ми, капеха в пазвата на отворената ми риза и попиваха право в разбитото ми от мъка сърце.
   Върнах се обратно в апартамента с надеждата, че ще се свържа с тебе отново. Рестартирах, като очаквах, че още ще си на линия. Хардът задъхано изръмжа. Тишината е убийствена в такива моменти. Погледнах отново в екрана, но на него нямаше вече никой. Останаха само редовете, които трептяха в синхрон на избелелият растер на монитора ми. Задушавам се. Не знаех дали ще мога да продължа да живея без теб. Вероятно и в твойто сърце нямаше самота, а посятото непоникналото абортирало вече семе на нашата любов... Взех ключовете за мотора и се запътих към гаража. Пристъпих прага и погледа му веднага се фокусира на задната седалка, на която обикновено седеше Невена. Припомних си думите и ,, тук сядам аз".  Отсъствието и на седалката го притисна отново в размишления...

   И така... Невена затвори линията, отпи последнита глътка от чашата с червено вино и се замисли, пред бездействащият мълчаливо стоящ в режим изчакване на поредната функция екран. Отдъхна си. Всъщност бе наранена, защото въпреки гордостта си, съжаляваше за редовете, които написа преди малко на Иван. Още ли го обичаше? Покоят я вглъбяваше в мисли за миналото. Изведнъж дочу акордите на позната песен от телефона си, една и съща мелодия, едни и същи спомени, които упорито звучаха и не и даваха покой, а сълзите и напираха, както напират едрите капки вода при проливен летен дъжд, след дълга лятна суша. За такива едри капки дори и континентална савана можеше само да мечтае. Ето появиха се вече първите капки сълзи и не искаха да спрат, разкъсвайки се от мелодията на телефона, която и бе до болка позната. А..., спомените и я разпръскваха, като светкавици по време на торнаден щорм. Накърняваше я тази мелодия. Свиваше нежността в душевният и мир.  Преживяното с Иван я глождеше, човъркаха най-затънтените кътчета на аурата и. А там бе винаги в покой, усойното място на душата и, където никой не можеше да проникне и надзърне. Но въпреки всичко, болката от спомените и  и носеха сладост и наслада в упоритият настойчив тон на телефонът и. Ръката и инстиктивно се плъзна по дисплея, допря го и за миг очите и се ококориха. Погледа и се избистри, усети физическият допир на плъзгащата му ръка върху нейната, погледна дисплея и видя една червена роза, която ту се скриваше, ту се появяваше зад едно прободено от стрелата на АМУР капещо в кръв ранено сърце. Мелодията на телефона обаче я караха да си спомни, всичко, което е било между тях. Със светкавична скорост се меняха цветните нюанси от съвместното им приятелство. Надяваше се, че времето ликува и ще избледнеят спомените на мъжкият му тембър и част от нежните му словоизлияния, очите му, които я обхождаха, когато флиртуваше и танцуваше пред него гола, пробождаше я с поглед право в триъгълника на изкушението! Обичаше този приятен гъдел, с който изваждаше на преден план глупостта и отключваше младежките и загатки във фантазията на Иван.
Дори в този момент срещна искащият му поглед, в който тя сама се огледа!
   Разплака се...

   Иван потегли рязко с мотора. Усети нейните пръсти, как се забиват в тялото му. Беше щастлив от близостта му с нея. Усещаше дъха и приятният аромат на парфюма и. За миг в съзнанието му изникна образа на Невена, толкова реален, че очите му се навлажниха... Почувства нужда за усамотение и се върна обратно в апартамента си.
   Отвори дома си и забеляза празнотата в дома. Пустотата го нараняваше. Само обема на стаите бяха наситени със спомени, а във въздуха се носеше аромата на нейният парфюм от последната им среща. Усети даже и миризмата на голото и тяло. Явно вълшебният пламък, който го огряваше още бе бляскав и топли сетивата му. На масичката стоеше недоизпитата чаша на Невена. Поднесе я към устните си, като усети дъха на зелената ароматна ябълка, която нарочно бе оформил във фигура на малко слонче. Искаше да усети вкуса му. Сложи го в устата, облиза устни и закачливо се усмихна. Но накъдето и да се обърнеше усещаше присъствието на Невена. Да тя беше там. Виждаше я. Заплака от щастие, че все още може да преживява и бе преживявал всичко това.

   Невена се качи на автобуса за Париж. Успоредно с движението се движеше и задръстеният трафик на големия град. Телефонът  за пореден път извъня със сигнала на SMS.  Отвори капака на чантата си и взе телефона. Прочете го с голямо любопитство. Беше той.  ,, Моля те не споделяй никога обичта ни с друг"
  Усмихна се, но сърцето и бе разкъсано на парчета. Определено знаеше, че скоро няма да види очите му и да чуе гласа му. Дали щеше да се върне при него някога...? Мразеше се, защото още го обичаше. Сега се двуумеше, дали иска да го чуе, защото знаеше, че вината е нейна. Размишляваше-
,, Какво в същност кара хората да се влюбят, макар и да са в различни поколения"?
   Време е!
   Може би тя бе надраснала нейното поколение и търсеше в Жерар разбиране, приятелство, улегнал и сериозен пратньор, въпреки че французина бе по възрастен от нея с осемнадесет години. Все пак Жерар изглеждаше човек с жив дух, енергичен и младолик, а може би смяташе връстниците си за прекалено улегнали, дори и скучни.

   Е има го и фактора пари, на Чичко Паричко или златотърсачките, но за нея са друга тема на размисъл...


                      

   aip55



ALL RIGHTS RESERVED

ноо,време е за нова Любов...
нали ,френд ?

'''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Така е Ю...
Неочакваните промени се случват в живота ни независимо дали ги искаме, или не. Някои неща са вън от нашия контрол, а единственото, което можем да контролираме е начинът по който ще реагираме на ситуацията и как ще се справим с нея.
Душите ни вече са на решето от нови връзки.
Може би за това сме търсени, защото сме нежни и влюбчиви
по природа. Радвам се, че ти е харесало.
Хубави почивни дни!

Усъвършенствал си много стила! Наистина, има нужда от дребна редакция, но като цяло звучи направо професионално написано!

''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Благодаря за хубавата оценка СОА.
Понякога промените са трудни, но необходими, защото ни носят полезни житейски уроци.
И аз се радвам че си отново в живота на блога!
Хубави почивни дни!

Харесва ми. Споделям написаното в коментара на coacoa11.
Поздрави !

Забравих още нещо важно -
Поздравления и за прекрасната музика !

'''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
5 и 6
Благодаря за оценката, особено от капацитет, като Теб!
Хубава седмица!