Разни :: Съдбата на художника

Есента ни нападна! Открадна ни спомена на спокойното лято и ни вкара в лоното на златистите си мисли, които навяват преживяното по летните ни отпуски. С дъждовния си устрем ни кара да преосмислим и подготвим начина си на живот, стегна ни в своята недружелюбна прегръдка, и ни остави да се разпилеем като пожълтелите и листа по земята. Дърветата оголваха своите клони, класически природен стриптийз, цветята увяхваха, съхнеха, а дъжда-ът неумолимо измиваше последиците от преживяното ни лято. Захладня! Температурите слезнаха по своята стълба надолу и животът се завъртя на 180 градуса.
Стана студено, а бездомните посрещнаха студа с ненавист. Та, кой обича студа? Само реката плавно римуваше свойте движения, като от време на време отразяваше огъня под моста, около който се бяха скупчили хората без покрив. Сгушени един до друг, вперили очи в огъня, разказваха кой какво е преживял през деня. Мъже, жени, куци, сакати-мостът беше единственото място за хората без покрив. Гледката беше срамна за цивилизованият ни свят. Облякани в дрипи парцали, кой каквото може да нахлузи, мръсни, брадясали, несресани с вкоченени и почернели ръце от студ следяха движенията на изнемощелия от глад художник, който с треперещи ръце рисуваше една от последните си творби в живота му. Картината, която рисуваше беше спектакъла под моста. В единият и край се забелязваха на тъмен фон мъж и жена държащи, в ръцете си бутилка с алкохол, по средата беше огъня, който даваше живот и топлина в тази жестока действителност от живота, като се опитваше да стопи ненависта към студа у бездомните хора . На другият край беше започнал интимен спектакъл, с жесток завършащ край. Струваше му се, че картината можеше да го убие. Четката говореше. Радваше се и плачеше, разказваше за живота и смъртта, обичаше и мразеше. Всичко това се вплете в сложни емоции, които можеха да се видят по лицата на просяци и бедняци, бездомници и наркомани и множеството от хора под моста. Тук художникът се загледа в една точка на картината, изпадна в транс, лицето му често преминаваше от възторг към агония, четката падна, всички говореха, споряха дискусиите нямаха край, само старият художник видя собствения си край, застинал в предсмъртна маска.....

Следва продължение.... Не казвай никога сбогом!

Аз имах един
тъй мъничък син......
Маргарита Хранова тичаше към мене с плавни синхронни двжения, облечена в бяла дълга рокля, прелестна и красива както винаги, спусна се отгоре ми и ме избута на другата страна...........
Художника видя в да лечината светлина, потръпна от сблъсъка с певицата, която беше мираж в комоционалното му съзнание. Зрението му беше замъглено. Не можеше да определи фигурите пред него, но чу гласа на лекаря.
- Хей друже чуваш ли ме? Виждаш ли ме?- попита лекаря.
- Да чувам Ви, но какво е станало, къде съм?- попита с тревога художника.
Образите почнаха да се избистрят. Фокуса на зрението придоби нормалният му вид. Белите престилки на обслужващият персонал лъщяха в погледа му. Видя само едно малко нежно, пропито с болка лице на сестра си, и пак се унеси в съня си.
След една седмица се стабилизира и чакаше реда си за да си вземе епикризата от болницата. На излизане се огледа и се питаше на къде да тръгне нали си беше бездомник, когато аз профучах покрай него с колата. Спрях веднага! Върнах колата назад и излезнах от колата същисан от изненада. Прегърнах ме се.
Бях си купил от художника четири негови картини. Чух, че е починал. Стоях опечален пред картините му. Имах усещането, че нещо ми говореха, но не можех да разбера за какво става въпрос. Ликът му в прозрачност стоеше във всяка една от тях, докато един ден чух ясен шепот:
- (Не скърби човече, нали ме виждаш! Аз съм тук с тях и в тях, чрез тях аз разговарях и ще разговарям с отвъдното, с тези, които ми купиха картините и харесват картините ми. Аз съм още жив и живея сред вас благодарение на вас, защото харесвате моите произведения.)
Мислех си, че изкрейзвам. Не съм от вярващите, но това, което прозвуча в ушите ми, премина, като кратък импулс през съзнанието ми и ме накара сериозно да се замисля за психичното ми състояние. Не го споделих с никой, но картините му по всяко време се намираха пред мене с неговият прозрачен образ - мираж.
В това състояние и спомен от почуственото в мене, стояхме в този момент прегърнати. Не знаех дали се намирам на този свят. Чудех се дали не сънувам. Опипах лицето му, ръката ми се намокри от едрите му сълзи. Всичко в мене започна да бушува. Някъде дълбоко в мене почувствах силна болка! Отдръпнах се! Чак тогава забелязах лицето му. Беше изписана такава неописуема радост и вълнение, каквато аз гледах лицето му в картините му. Огледах се! Бях в реалността. Не, не се заблуждавах....
- Помниш ли, когато ти казвах, че съм жив, че живея с вас, че ти показвах къде се намира пътеката на животът в картината ми. Ти недоверчиво тръгна по нея и това те спаси да не стигнеш до мене. Но в теб беше най - уютното ми място, твойта фантазия не е обикновенна фантазия. Тя е мощен лъч за телепатия с отвъдното. Сгрявах се и се любувах на обичта ти към картините ми.
Бях в стрес! Нещо ме сковаваше. Исках да кажа нещо, но нямах сили да го изрека. В този момент художника извади от чантата си друга картина и ми каза:
- Подарявам ти я тази картина. Нарисувах я, след, като дойдох в съзнание, в знaк на признателност за това, че ти най - много тъжеше за мен.
Погледнах картината. Беше съшата, която той ми беше подарил. Но неговият образ пак стоеше прозрачно, като на пост в нея.
Тогава аз извадих разказа, който прочетохте преди продължението и му го прочетох, след това му го подадох и му казах:
- Това е от мене приятелю! Написах го специално за теб! След като разбрах, че си починал.
В този момент забелязах, че листа се изплъзна от ръцете му, както се изплъзна четката му от последната му картина...........Погледнах картината и видях как се връщаше по пътеката на живота, която току що беше ми подарил. Махаше ми с ръка за сбогуване....... Аз също му махнах........

aip55 20.02. 2013