Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.05.2014 14:52 - Какво е да си българин емигрант!-Продължение - 1
Автор: aip55 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2058 Коментари: 4 Гласове:
12

Последна промяна: 17.12.2014 21:24

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


След три месеца дружба, се опознахме и решихме да се ожениме. Харесваше ми и имах чуството, че сме на един акъл. Направихме годежа na 31-март, а на 1-Април никой не искаше да повярва, че сме се сгодили. Но, животът ни започна потресаващо зле. Жена ми беше опърничев характер, конфликтна, агресивна и с твърд характер. Очите и бяха малко плашещи, студени, пронизваха ме, но не ме беше страх, защото много си я харесвах. За три месеца ми беше трудно още да я опозная. Още на вторият ден от годежа ни започна словестни престрелки с майка ми, която пък от своя страна имаше добър и ерудиран речник в полемиката ( имаше 28 години трудов стаж като радио-програмен работник и библиотекарка). До 25-ят ден положението стана нетърпимо, двете жени всеки ден водеха такава полемика, която можеше да се каже, че това е вече улично сражение с думи. Нямахме време и достатъчен опит да се учиме на съвместен живот, да правим компромиси, да подтискаме егоизма си. Невъзможно стана двете жени да живеят под един покрив. Ударите се стоварваха върху мене. От една страна мислех за майка ми, защото тя ме е отгледала от пеленаче (бяха се разделили с баща ми, когато е била бременна още в третият месец), а от друга страна жена ми беше бременна от мене и аз нямах моралното право да създам още един полу сирак в живота ми.  Нещата се случват и това е. Няма логика в живота. Тъщата също се беше разделила с мъжът и, когато е била бременна в 4-ят месец. Нямах право да развалям живота на чуждите момичета. Буферните ми опити да ги помиря се оказаха неуспешни. При това положение, след разговор с жена ми, взехме решение да се преместим да живеем при тъщата ми. Апартамента беше голям, а това беще единственият изход от създалата се ситуация. При така създалата се ситуация, аз трябваше да убедя жена ми и тъщата ми, да отидат при майка ми и да я гледат, за да мога аз да замина за чужбина. След дълго умуване, и кандърдисване те видяха, че нямам друг изход освен да се надявам на тяхната помощ. Алчният и егоистичният им инстинкт на селяндурия ги склони да се грижат за майка ми докато аз се върна от чужбина. Труден консенсус, но с положителен завършек.
И така след кратка подготовка емигрирах за Германия. Но за да остана там трябваше да мина през емигрантските служби. Помогна ми един от братовчедите ми да се установя в емигрансткият лагер. Първо ни настаниха в Nienburg, в една стара американска база, която веднага забелязах, че е била база за ракетно ядрени установки. Спомних си веднага какво бях учил за тези бази и как трябваше да ги изваждаме от строя, чрез диверсионни атаки. Беше ми интересно, защото за пръв път нагледно разглеждах това, което в ученията сме го отигравали и винаги сме ги побеждавали. Сравнявах реалноста - пресметнах, че шансовете за унищожение или частично повреждане на такава база е бил 50 на 50. Все пак, не е малко шанс, като се вземе предвид и елемента изненада. Защитните пояси на базата, не бяха надежно укрепени. Както си беше и при нас и при тях е имало неугледани работи от към сигурноста. Живота в лагера беше спокоен. Потърсих други българи, но от първият ден не намерих такива. На вторият ден отидох в столовата за закуска и неочаквано за мене чух зад гърба ми българска реч. Обърнах се и видях две момчета да си говорят.
- Извинете Вие сте българи, нали?-попитах ги аз, но отговор не последва. - Струва ми се, че на български говорихте!-повторих аз
- Прави се, че не ни познаваш! - отговори единия троснато.
- Ок! - казах и се обърнах към шубера за храна.
Седнах на една маса да закусвам с  една чернилка. Не обичам черните! След малко ме попита дали говоря английски. Отговорих му да, но не много добре. Завързахме разговор и се сприятелихме. Явно беше сам, и си търсеше с някой да си приказва. На излизане от столовата едно от момчетата ме придърпа и ми каза да отида в 226-та стая. Разделихме се с черното момче, и поех към стая 226. Почуках! Показа се другото момче което беше в столовата. Огледа се набързо и след като се увери, че нямам опашка ми заповяда:
- Влизай бързо!
В стаята имаше четири легла на два етажа. Бяха трима човека. Този който го виждах за пръв път ми подаде ръка и изломоти:
- Здравей! Как се казваш и от къде си?
- Панчо се казвам и съм от Филибето-казах аз.
- Оооо, градско как и за какво си тук?
- Радвам се, че сме градски майни, но с кого говоря в момента? - Аз си казах името.....
- Тук само аз задавам въпроси. И ако искаш да не пострадаш, на никой не казвай, че ни познаваш и, че сме от България. Разбра ли ме?
- Ок разбрах Ви - отговорих смутено аз.
- А, сега си отивай и когато ние те повикаме, само тогава можеш да дойдеш тука. А, това е сигнала - и почука буквата Щ на морзовата таблица.
Навън времето като сезон беше късна есен, но времето беше слънчево и приятно за разходки. Реших да се разходя до площадките от където трябваше да се изстрелват атомните ракети. Но, същевременно с това живеех под свежите мисли на разговора с мнимите българи. Какво ли правят тези момчета тук? И защо се крият и искат да бъдат потайствени? Минаха ми светкавично най- различни мисли, фантазии, но нито една не се вързваше. Спрях се на една от площадките като я оглеждах внимателно, птичките чуроликаха весело, и изведнъж от един храсталак изкочи едно сърне. Прекоси бързо площадката, и се скри зад дърветата. Каква гледка - военен полигон, а през него сърничка пресича. Военната романтика е нещо, което ако не си го изживял, неможеш да го разбереш, както разликата между спортния парашутизъм и военния парашутизъм. Трябва да си бил в тяхното ежедневие за да ти стане ясно за какво става въпрос. След като се върнах в общежитието, което беше сатара американска казарма, тук искам да отблежа, че казармата изглеждаше като пансионат за Вип персони, всяка стая беше модерно обзаведена с телевизор, две легла, баня, тоалетна, гардероб, който беше разделен на две, за двама живущи в жилещето две бюра за компютър. Повдигнах завивките на леглото ми, след това дюшека и като се уверих, че няма никакви следи от живущите преди това хора се отпуснах на леглото и заспах моментално. Заспах с мисленето, че не може да бъде, да няма оствена следа от военослужещите пребивавали в тези помещения. Имам предвид, че войниците в България винаги описваха имената си по шкафчета, тоалетни, дрехи и т. н ......как се казваха, годината и колко още служба им остава.
Чу се тропане по морза на вратата ми на буквата Щ. Събудих се с главоболие. Не бях спал преди това почети две денонощия. Станах и отворих вратата. Беше едно от момчетата от моя град. Предаде ми, че Камбаната ме вика. Камбаната беше името на мутрата която ме разпитваше в стая номер 226.

-        - Аве майна, къде се затри? Играеш ли карти, шах?

-        -- Да, играя – отвърнах аз, като се стремях да науча колкото се може повече за тяхното съществуване в хайма.

-        -А на пари, комар не играеш ли? - интересна нотка на питането му долових аз.

-        -- Определено не - отговорих аз. Мразех играта на комар, защото все си нямах късмет на такива игри.

-         -А крадеш ли, рекетираш ли и какво си откраднал най-голямо за сега?- тук вече започвах да разбирам с какви хора си имам работа.

Сега вече трябваше да ги убедя задължително, че никога не съм харесвал тези неща.

-       -- Определено нямам интерес от това и не ми е в културата и възпитанието този вид дейности.

-        - Значи ти не крадеш, не рекетираш, не играеш комар, та ти си бил много лош човек бе. А пушиш ли, пиеш ли?

-      --  Тук пък въобще ме няма.

-        -- Ами тогава за какво си дошъл тук в Германия, да работиш ли? Тя работата е само за маймуните! Сядай да направим едно каре, че нямаме четвърти човек!- заповяда ми той, надигна се на една страна и се изпърдя така силно, че аз с изненада се хванах за едно от леглата, а едно от момчетата каза:

-Машала бе аркадаш!
aip55

Следва....

С

 




Гласувай:
12



1. freeoldmen - Със салют са те приели,
14.05.2014 15:19
става все по- интересно...:-)
цитирай
2. aip55 - става все по- интересно. . . :-) ...
14.05.2014 15:26
freeoldmen написа:
става все по- интересно...:-)


Цинизма в емигранството е ежедневие, от което няма спасение. Благодаря ти за коментара.....
цитирай
3. coacoa11 - Тежък избор, да оставиш бременна ...
15.05.2014 21:21
Тежък избор, да оставиш бременна жена, за да станеш емигрант... човек тръгне ли навън, не знае какво го чака, не знае дали ще се върне. Бедността е тежка за носене, но и неизвестността и раздялата с близките също.
цитирай
4. aip55 - Тежък избор, да оставиш бременна ...
15.05.2014 21:48
coacoa11 написа:
Тежък избор, да оставиш бременна жена, за да станеш емигрант... човек тръгне ли навън, не знае какво го чака, не знае дали ще се върне. Бедността е тежка за носене, но и неизвестността и раздялата с близките също.


Трудно преодолимо, невъзможно за реализиране, но трудностите тепърва започват....
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: aip55
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1481058
Постинги: 310
Коментари: 2488
Гласове: 7312
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031