Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.05.2014 22:20 - Какво е да си българин емигрант!-Продължение - 3
Автор: aip55 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3305 Коментари: 10 Гласове:
11

Последна промяна: 18.11.2014 09:25

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


 Отседнахме отново в бивша американска казарма, но този път функцията и беше общовойскова. След падането на берлинската стена, много от американските войски, които бяха дислоцирани в Германия, се разформироваха по друго предназнaзчение, и поеха други функции по света. Казармите бяха преустроени за емигранските служби и лагери. Тук всеки трябваше да мине интервю ( разпит ) и, ако ни одобрят, ни назначаваха място, където ще продължим пребиваването си като емигранти в Германия. Порядките бяха същите като в Nienburg . Казармата беше много голяма. Корпусите бяха на два етажа, хубави алеи, градинки и малки изкуствени езерца. От северният край на казармата имаше плавателен канал по, който плаваха товарни кораби и шлепове. Тук  - таме подскачаха риби във водата, а зелинината, трева и дървета беше като по некерман. Разпределиха ме в четвърти корпус. Отидох до него, а на вратата ме чакаше ( Hausmeister  ) домакина на корпуса, посочи ми входа след, като му дадох бележката, и ме зведе до стаята, която да ме настанят. Показа ми леглото на, което щях да спя, даде ми разписание правилник за порядките и реда на хранене, и ми пожела спокоен сън! Чак сега забелязах, че стаята е много голяма, а по леглата имаше налягали само негри. В последствие преброих леглата бяха двадесет и четери. Приветствах неграта на английски, и започнах да си оправям леглото за да легна да спя, защото бях преуморен от напрежение, след вчерашният кошмарен ден. От трън та на глог! Някои от негрите ме попитаха на английски от къде съм, могат ли да ми помогнат с нещо, но аз им отговорих спокойно, че не се нуждая от помощ и им благодарих за загриженоста. Леглата бяха на два етажа ( аз бях на вторият етаж ), но разбрах, че под мене леглото е заето от някакъв румънец. Успокоен, че се разминах с неприятностите от вчерашният инцидент заспах. Не помня колко и кога съм заспал, но усетих как някой ме дърпа за ръката и ме будеше. Беше негърът от предния лагер, който се беше сприятелил с мене. На масата имаше  сварени макарони, а отгоре им бяха изпразнили кутии от копърка ( хиляди очички както им казвахме в казармата ). Бяха ми втръснали по лагерите и ученията, които правехме. Канеха ме да ям с тях. Казах им, че ми се спи, но друг негър дойде и ме задърпа да опитам яденето им. Станах сънен и чорлав и седнах при тях. Протече дружелюбен разговор, пихме по глътка джин, след, което започнаха да ядат, като посягаха с черните си ръце към макароните, хващаха по някоя копърка и лакомо потъваше в устите им. Гледах отвратено. Чак ми се повдигна. Чуството ми на омраза към тях отново се надигна в мене. Станах взех си вилица от багажа ми и посегнах към макароните. Негрите взеха да ми се смеят, че съм взел вилица да се храня, а не съм като тях да ям с ръката. Някои дори ми показваха, че с ръка се яде по лесно. Казах им, че не обичам да ям риба и си взех няколко макарона, които се бяха изхлузили от черните пръсти на един от негрите. Ръцете им бяха омазнени от храната, бършеха се в панталоните си, а други лакомо облизваха катранените и пръсти. В армията също ни учеха как да оцеляваме, но такава примитивност и простащина в яденето никога не бях виждал и чувал. Боднах още няколко пъти и им се извиних, че съм уморен и трябваше да почина. Легнах и заспах отново дълбоко. Някъде посред ноща се чуха викове и писъци. Чуха се шамари и виковете спряха. Отворих очи и видях нещо,  което веднага ме разсъни. На масата лежеше едър негър по гръб, а върху него една виетнамка по корем, а отгоре и друг негър я пореше анално. Предвид вчерашните събития, аз не учудих на грубоста, нахалството и животинската им нечовечност, с която задоволяваха  животинските си мъжки инстинкти. В устата на жената бяха напъхали някаква трева, за да не може да вика (което след това разбрах, че в тревата е имало опиат, за да не я боли ) от извратените и бесни за съдизъм и издевателство над жената негра. Положението ставаше сериозно, като имам предвид грубостта с която негрите се задоволяваха. Бой и секс, съдистични викове, смях и радост от тяхното изпълнение се стоварваше върху нещастната виетнамка, която постоянно плачеше и се опитваше да каже нещо през запушената и уста. Очите и се бяха опулили като на психично болен човек, умоляваха за милост, жално търсеха някаква подкрепа, а това още повече вдъхновяваше негрите извратеняци. Станах под предлог, че ще отивам до тоалетната, а единия от неграта ми каза да стоя тук, че идва и моят ред. Обясних му, че не мога повече да се стискам, а той ме хвана за ръка и ми показа, че трябва да оринирам върху главата на нещастницата. Казах му, че аз съм човек и тези работи се правят в тоалетната.Но, той си извади оная работа и обля главата на виетнамката със урина. Усещах, че повече няма да издържа на первезната сцена,тръгнах към вратата, а негъра който беше на вратата уплашено се отмести, даде ми път и аз тръгнах към тоалетната. С бялото на окото ми забелязах, че двама тръгнаха след мене и застанаха пред вратата на тоалетната. Трябваше да мисля бързо! Или да се сбия с тях или да намеря начин да избягам през някой от прозорците на тоалетната. Прозореца не беше голям, но аз с мъка се промуших през него. Изтичах до втори корпус и се мушнах в една спалня. Имаше свободни легла, завих се през глава с одялото, но не можах да заспя до сутринта, след което съм заспал. В просъница чух говор, който не можах да определя на какъв език се говореше. Открехнах одеалото и видях, че в стаята имаше само жени от най различни раси. Като ме видяха уплашено извикаха, а аз станах, направих им знак да мълчат и си излезнах от стаята им.  От вън времето беше дъждовно. Опрях се до стената на корпуса в който живеех и се ослушах. Надрзънах от ъгъла и видях трима полицай да разговарят помежду си. Каквото е станало е станало си казах и тръгнах към входа на корпуса. Пред стаята ми имаше още двама служители на полицията. Там беше и хаусмайстора(домакина). Той ме пита :

    - Къде беше до сега? Видя ли какво е станало?

    - Какво да е станало отговорих аз?-Той посочи банята, от която врата се показваха босите крака на виетнамката.

Отидох до вратата и видях безпомощният труп на виетнамката,  който все още потрепваше.  Беше цялата посиняла от боя на негрите, а от долу течеше кръв. В това време дойде линейка, бързо я качиха на носилката и отпътува за болницата. Дано да я спасят си казах на ум. Полицаят ме попита дали говоря немски, отговорих му не. Дойдоха двама преводачи, единият беше руснак, а другият беше  някакъв черен негър. Веднага ме разпитаха на руски,  дали съм видял нещо, а аз отговорих, че сега идвам от втори корпус. Обясних им, че не мога да живея в една стая с толкова негри, защото съм расист и ще възникне конфликт. И молбата ми е да не ме оставят в същата стая, че може да стане голяма беля. Да много правилно си направил, че си отишъл да спиш в друг корпус, каза полицая и заповяда да ми дадат друга стая. Телефона на полицая извъня и след кратък разговор по телефона  каза, че виетнамката дошла на себе си и разказала за гаврата на негрите, като е казала, че ние с румънеца не сме виновни и не сме участвали в престъплението. Негрите бяха в стаята, полицаите влезнаха вътре и ги поканиха един по един да излезнат на вън, като от вън ги чакаха други полицаи, които ги закопчаваха с белезници. След като излезнаха всички аз влезнах да си събера разхвърления багаж от леглото ми(бяха претършували целият ми багаж)  след,  което се преместих в друга стая която имаше само две легла. Точно от това се нуждаех. Да се усамотя, и да анализирам ситуацията в, която се намирах. Стаята не беше уютна, но имаше спокойствие. Никакъв шум не можеше да ми попречи да се съсредоточа в разсъжденията си. Отпуснах се и заспах. Когато се събудих беше вече тъмно. Пропуснал съм даже и вечерята. Освен двете легла в стаята нямаше абсолютно нищо. Нямаше с кой да споделя за случилото се през тези два- три дни. Сетих се, че мога да отида до телефоните, облякох се и излязох  на коридора. На вратата на бившата ми стая имаше полицай, който явно пазеше закопчаните черни диваци.Тръгнах по коридора и излязох от корпуса директно на централната алея. По алеята се разхождаха кандидат имигрантите и си приказваха на тяхните си езици. Пред телефоните чакаха поне десетина човека. Изгубих надежда, че ще мога да се обадя. И тръгнах обратно към корпуса ми. На пътя ми изкочиха тримата пловдивчани, които бяха в предишният ми хайм. Те се спряха пред мене и се захилиха:

     -Къде се загуби бе човек? Кога пристигна тук? Къде си настанен? – попита ме Станчо

    -Докараха ни тука за интервю- отговорих аз – ама вас ви търсеха полицаите. Къде се покрихте? – попитах аз.

    - Ние сме бързи и ловки, и винаги сме на една крачка пред опасноста –отговори Камбаната – Я ни разкажи какво стана след побоя на неграта?

Разказах им всичко подробно, а те слушаха внимателно и с интерес. След което Камбаната започна да разсъждава на глас и ме попита:

-       -- А, ти защо не духна, като нас? Какво чакаше,  да те укаушат ли? Новобранеца си е новобранец. Винаги прави грешки. Имал си голям късмет, че не са те закопчали- каза подигравателно  и се обърна към брат си – Виж, който си има късмет се урежда!

-        --Търсиха ви, като украинци! Аз съвсем случайно разбрах, че сте с фалшиви паспортни данни тука.

-       -- Те и сега ни търсят, но не могат да се усетят, че сме тук и сме под други имена. След сбиването директно дойдохме тук и се предадохме като македонци. А ти ще си останеш български тъпак, защото не можеш да мислиш - каза Камбаната и ме предупреди пак! -Не си ни виждал и не знаеш кои сме!-закани се той с пръст срещу мене.

-       -- Ок – отговорих аз, като те се отдаличиха в тъмното, а аз поех към стаята ми.

Сега вече разбирах, че те са престъпници от класа. Не се спираха пред нищо, само и само да плячкосат нещо. Хитро бяха измислили съществуването си в Германия. Предават се на няколко места и получават социални помощи от най- различни места. Така те печелеха по две до три хиляди марки на месец и то на човек.

В същност взех да си давам сметка в какъв свят живеем и в какъв искам да живея, какво бъдеще искам да осигуря на децата ми и на семейството ми въобще. Тези мисли много често ме посещаваха. Не вярвах сляпо на всичко, а проверявах нещата сам за по сигурно. Имах чуството, че съм попаднал в някакъв капан на живота, от който трябваше по някакъв начин да се измъкна, а от там да дам старт на благоденствие на семейството ми. Каква беше целта ми? Можех ли да се реализирам в този опорочен свят, грозен със своите антагонистични настроения?  Не можех още да добия ясна представа какво е демокрацията, защото бях от скоро в Германия. Как да контролирам бъдещето си в тази обстановка? За моя изненада открих, че войната срещу злото, лъжите и тъмнината на демокрацията е една функция на машинации, които целяха да не победи истината, прозрачноста и светлината, защото живееме в една пирамидална система, в която мнозинството от населението на земята е в най долната и част. На върха винаги са били една и съща група от глобални семейства, целящи заробването ни. Надеждата ми по тези въпроси ме поставяха в безнадежност.

Животът в емигранският лагер продължаваше, със същото темпо на первезия и агресия. След два дни, домакина на корпуса ми донесе бележка, на която ми беше обяснено, че трябва да се явя на интервю. Срещнах през това време и други българи, събирах ме се, коментирахмеза живота в България и в лагера, задавахме си въпроси около интервюто – за какво питат и какво да говорим, че да можем да останем в Германия за по дълго. Всеки беше намислил  по някакви причини, за  които да уважат молбата му за емигранство. Позамислих се какво точно да кажа на интервюто. Реших да отида да видя къде се намира  мястото за интервю. Стаята беше в административният корпус. За моя изненада видях пред вратата за интервю Камбаната. Гледаше в една точка съсредоточено, и не обърна внимание на моята поява. В момента когато ме забеляза се ококори изненадано и ме попита:

-       -- Какво правиш тук? – шепнешком изсъска той.

-        --Дойдох да проверя къде се намира стаята за интервю и да видя какви въпроси се задават – отговорих аз загрижено.

-        --Излез от вънка и ме чакай докато излезна от интервюто! Аз ще ти обясня всичко – каза той и ми направи намек с ръката си да излезна колкото си може по бързо.

Отвън беше мрачно и студено. Огледах се за някакво прикритие от което да  наблюдавам кога ще излезна от интервюто Камбаната. Седнах в другият ъгъл на коридора и зачаках. Искрено стисках палци за него, макар и да знаех за престъпните му действия и намерения. Нали сме българи! В главата ми се въртяха няколко варианта с които трябваше да убедя интервюиращите власти, че съм в опасност в България и съм принуден да остана и потърся убежище при тях. Не помня колко време измина и чух стъпки, огледах се , беше Станчо. Той ми махна с ръка и ми каза да дойда с него. Тръгнах след него и влезнахме в тоалетната. Там беше и брата на Камбаната. Бяха се скрили там и от там са наблюдавали кога ще излезне Камбаната. Разбрах, че те са минали интервюто и само чакаха Камбаната. Докато ги питах за интевюто вратата се отвори и се показа лицето на Камбаната.

--Хайде момчета утре заминаваме за Хановер – каза тържествено той и всички се изнизахме навън.
Заведоха ме в тяхната стая, и започнаха да разправят кой какви въпроси са му задали и какво са отговаряли. Тук Камбаната им обясни, че трябва да направят последният си удар и да изчезнат колкото си е възможно по бързо от Германия, защото подозира, че полицията ги търси. За моя изненада ми обясниха, че ще оберат един автомат за пари. Не се изненадах от плана им, защото много пъти ми казваха, че били тук за да направят голям удар и след това веднага да изчезнат.

Бяха разпределени в Хановер. На другата сутрин ги изпратих до рейса, сбогувах ме се и повече не се видяхме в Германия. Споменавам го това умишлено, защото след като се върнах от Германия, случайно ги срещнах и те ми разказаха за тяхните криминални подвизи, които ще ви разкажа когато му дойде времето. Върнах се в корпуса за да се подготвя за интервюто ми, а то беше в 1100 часа. Към 10.45 излизах от стаята ми и чух викове които идваха от стаята на негрите. Побързах да излезна, но вратата беше отворена и забелязах как трима румънци пребиваха един от останалите негри в стаята му с вериги. Удряха жестоко и безмилостно. Беше останал само той, а останалите бяха вече разпределени и заминали по предписанията на комисията за интервюта. Явно расовата омраза в лагера беше на неоходимият пиедистал. Избягах с колкото ми държи силата. Боже колко мъка има в този свят......

aip55
Следва.......




Гласувай:
11



1. precoria - Чета с интерес... Поздрави!
16.05.2014 23:06
Чета с интерес...
Поздрави!
цитирай
2. aip55 - Чета с интерес. . . Поздрави! ...
16.05.2014 23:14
precoria написа:
Чета с интерес...
Поздрави!


Благодаря Ви!
цитирай
3. coacoa11 - Интересно разказваш, държиш в н...
17.05.2014 13:31
Интересно разказваш, държиш в напрежение. Явно много си преживял. Материал за цял роман имаш събран...
цитирай
4. aip55 - Интересно разказваш, държиш в н...
17.05.2014 13:52
coacoa11 написа:
Интересно разказваш, държиш в напрежение. Явно много си преживял. Материал за цял роман имаш събран...


Материала е доста голям, но няма да го пусна целият. Имам си причини за това Квак.....
Радвам се, че ти хареса, но дано да има ефект и разбиране от тези, които тепърва мислят да ходят в чужбина, макар, че времената сега са други, още по леки за оцеляване.
цитирай
5. coacoa11 - Разбира се, Айп. Разказът ти не е ...
19.05.2014 23:12
Разбира се, Айп. Разказът ти не е художествена измислица, съдържа много лична информация и имаш право да решиш къде да спреш. Дано написаното помогне и на теб самия - да подредиш мислите си, да направиш равносметка.
Сега времената са други... и въпреки това животът в емиграция не е лесен. Поне така споделят моите роднини-емигранти, които няма да се върнат в България скоро. Е, кой е казал, че и да живееш в България е лесно :)
цитирай
6. troia - Как
20.05.2014 12:02
си избягал и заспал знаейки, че цяла вечер ще измъчват момичето? Не ти ли беше жал?
Сигурно имаш оправдание за себе си. Аз нямам.
цитирай
7. aip55 - Разбира се, Айп. Разказът ти не е ...
20.05.2014 16:35
coacoa11 написа:
Разбира се, Айп. Разказът ти не е художествена измислица, съдържа много лична информация и имаш право да решиш къде да спреш. Дано написаното помогне и на теб самия - да подредиш мислите си, да направиш равносметка.
Сега времената са други... и въпреки това животът в емиграция не е лесен. Поне така споделят моите роднини-емигранти, които няма да се върнат в България скоро. Е, кой е казал, че и да живееш в България е лесно :)

--------------------------------------------------------------------------------------
--------------------------------------------------------------------------------------
Малко ще се забавя, защото ще обмисля, какво трябва да пусна за четене. Лично за мене е стресиращо това, което описвам, защото се вживявам във фактите, които съм бил свидетел.....Хубав ден Соа.....
цитирай
8. aip55 - си избягал и заспал знаейки, че цяла ...
20.05.2014 16:41
troia написа:
си избягал и заспал знаейки, че цяла вечер ще измъчват момичето? Не ти ли беше жал?
Сигурно имаш оправдание за себе си. Аз нямам.

----------------------------------------------------------------------------------

Сигурно не си чела предишните постинги и за това мислиш по-този начин Кат....
Ще ти стане ясно, ако ги прочетеш. По някога, както казват, че чашата прелива и нямаш време да се опазиш, без да направиш грешната постъпка, но има и моменти в които си задължен да я направиш........На никой не пожелавам да попадне в такава ситуация. Благодаря ти за мнението. Всеки си вижда реалността от неговият ъгъл, а това е моят, но не мисли, че съм бил страхлив!
цитирай
9. troia - Всичко
21.05.2014 12:37
написано преди това съм прочела. Понякога сърфирам анонимно. Не коментирах, защото са твои лични истории, но тук не издържах.
Мнението ми е същото.
По-добре да не знаем за други твои грешки от миналото...
цитирай
10. aip55 - написано преди това съм прочела. ...
21.05.2014 20:58
troia написа:
написано преди това съм прочела. Понякога сърфирам анонимно. Не коментирах, защото са твои лични истории, но тук не издържах.
Мнението ми е същото.
По-добре да не знаем за други твои грешки от миналото...

----------------------------------------------------------
Благодаря ти за мнението. Ще го имам на предвид. Хубава вечер!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: aip55
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1481000
Постинги: 310
Коментари: 2488
Гласове: 7312
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031