Вълчицата
   В ясните нощи и в мъртвите часове, когато повечето хора спят разходките ми бяха най щастливият момент от денонощието, непрогледната тъмнина, която използвах за камуфлаж, бе моят сигурен другар, за да не плаша хората и се радвах на звездите, които блещукат на небето, защото само те не се страхуваха от мене.  Мога да обикалям улиците без никаква паника от пожар..., да открия някого, когото дасе радвам и от когото да бъда обичан.
Тук обаче, когато съм виждан, огромният ми потенциал за обич не ми спечели милост, тъкмо обратното. Щом ме зърнеха, и мъже, и жени отскачаха, ала страхът им бързо биваше изместен от гняв. Не бих им навредил, за да се защитя, добър човек съм, така че винаги оставах беззащитен. Изпозлвах тъмнината, за да бъде нишана ми по лицето невидим. Сигурно обикновените хора ще приемат, че идеята ми за твърде фантазьорска и веднага биха я отхвърлили. Но аз , който оставам по-този начин скрит от света, зная че той е пълен с  най-различни сюрпризи, изненади и загадки.
   Това не е някакво мое мистично прозрение. Мисля, че способността ми да схващам по-сложните измерения се дължи на самотата ми. Трудно ми бе да се реша, но най накрая реших да се скрия от погледа на хората и да приема самостоятелен монашески живот.  Не можех да променя онова, което бях, да стана по-приятен за онези, които се отдръпваха с отвращение от мен, не бях способен да водя друг живот освен отредения ми от природата. Моето мислене ми даваше утеха. Не исках да обмислям други алтернативи. Имаше толкова много красиви неща в живота ми, че не бих рискувал да ги помрача с някакви идеи, които биха отровили съзнанието ми и биха ме лишили от упорито пазената ми радост.
Никога не излизах на открито по светло, не се осмелявах и по здрач. С редки изключения само след полунощ, когато повечето хора спяха, а останалите бяха вече полуунесени.
   Заживях осем години в планината в уютна стара каменна къщурка, която се намираше в края на безлюден черен път, на хиляда и четиристотин метра височина. През цялото това време, в което живях, докато си тръгна от там, не видях нито едно човешко същество, освен навиците на дивите животни и природните красоти на гората. Започнах да живея живота си по свой начин. Начин, по който трябваше да спася мечтата си да бъда от някой обичан. Кръстосвах гората надлъж и шир на възраст, на която други хора не биха помислили и за секунда да останат в такава пустош. Ала аз притежавах голяма сила, невероятна интуиция и усещане, както и някакво родство с природата, сокът на растенията, корените им и кръвта на дивите животните сякаш бяха в моята първа природа , но не исках,  дори избягвах срещата ми с хора, да се мяркат пред очите ми.
Сенчеста през деня и обляна в лунна светлина нощем, гората ми стана толкова добре позната, колкото собственото ми лице в грозното и наранено огледалото.
Познавах сърните, катериците, различните птици, вълците, любопитните им погледи, появяващи се изпод грациозните зелени храсталаци, папрати, за да се уверят за моето съжителство с тях, които изчезваха отново страхливо там, от където бяяха се появили. Светът ми бе населен с пернати и космати създания, които летяха  или пък препускаха на четири лапи денонощно покрай моята къщурка.
   Така един ден се сприятелих с една вълчица, която чувствах по късно, като родна сестра. Това е чудото на чудесата, за приятелство между човека и звяра.  Бях се върнал от поредният ми лов  и допичах един бут от застреляният от мене глиган.  Миризмата на месо явно я бе принудил да се появи пред къщурката ми и звярът заплашително оголваше острите си зъби срещу мене, като явно показваше зверското си нетърпение за агресия с цел да открадне месото, което печах на чеверме. Веднага се изправих и грабнах пушката, но в този момент иззад нея се появиха и четири малки вълчета, които бяха на не повече от месец от както са се родили. Майката се озъби решително. Не посмях да я убия, съжалих я и веднага,  отрязах парче месо от бута на глигана, като го подхвърлих в краката и. Вълчицата веднага взе месото с острите си зъби и се върна за да се скрие в храсталака.  Преди да влезе в него тя се спря и ме погледна озадачено, но веднага след това се скри в храсталака. В този момент разбрах, какво означава да не си озлобен и да направиш добро или да нахраниш някого и да споделиш залъка си с някого. Просто да направиш някаква добрина. Да помогнеш на някого в труден момент. Някак си приех срещата ми с вълчицата и вълчетата, като покана за съжителство и приятелство в тази планинска пустош.
   След минути вълчицата пак се появи, а малките и се втурнаха към мене и закачливо се шмугнаха между краката ми, като се боричкаха по между си, а едното от тях легна до огъня и започна лениво да се изтяга на топлинният благодат, който бе оскъден в тяхната природа. Този път звяра не си оголи острите си зъби заплашително, а инстинктивно по майчински гледаше и следеше  внимателно, седнала на задните си лапи,  дали няма да направя някакво неуместно движение спрямо рожбите и. Отрязах още едно парче месо и го подхвърлих на малките, а другото отрязано парче го подхвърлих на вълчицата.  Едното от малките веднага се спусна да и го вземе, но тя изръмжа заплашително срещу него, след което остави месото пред нея и смирено го остави на малкото да си вземе нейното парче месо. Дивото си е диво, а глада си е глад, но майчиният инстинкт над децата и за съхранение наделя над  дивата и природа.
   След около месец, приятелството между нас се разви толкова бързо, че аз почувствах удоволствието да се грижа за някой, а трудът ми бе възнаграден с една искрена обич и признателност от страна на вълчицата и малките и палавници. В ежедневието ми за оцеляване трябваше да се грижа за повече храна, да обстрелвам все повече дивеч, с която да задоволявам и лакомията на малките вълчета, които започнах да галя и да си играя с тях, а закачките им започнаха да стават все по груби и спонтанни. Вълчицата стоеше все така от страни и не смееше да се приближи до мене. Често лягаше по корем с изпънати лапи и страхливо се опитваше да прилази към мене, но при всяко мое движение, веднага отстъпваше назад и недоверчиво гледаше към мене, като си въртеше главата ту на  ляво, ту надясно. Започнах да долавям, кога погледа и бе заплашителен и кога доброжелателен. Със всеки един ден кръгът от притеснения и приятелство все повече се стесняваше, когато изведнъж чудото стана. Вълчицата се приближи до мене, в погледа и ликуваше благодарност за грижите, които полагах за тях, помириса част от ръката ми, след което подуши и панталоните ми, легна до мене, като черните и големи чаени влажни очи се вгледаха в лицето ми. Имах чувството, че го изучава, но явно бе забелязала жестокият уродлив нишан от изгорялата част на лицето  ми. Надигна се, приближи лицето ми и започна грижливо и съчувствено да го облизва. Чувството, че тя усеща моята психическа болка за нишана, който ме принуди завинаги да се скрия от бледоликите (така наричах хората в съвремената цивилизация) ми бе бзпогрешно. При всяка среща първата и грижа бе да оближе нараненото ми лице, така старателно и майчински, че почувствах със всеки изминат ден някаква лекота върху лицето ми, пристегнатите и опънати нишани по лицето ми, като че ли започнаха някак си да избледняват, а лицето ми бавно, но успешно започна да се успокоява и да не ме дразни от белезите, които ме дразнеха при вида си в счупеното ми огледало, което го дочупих при едно мое невниматално  движение и така останах и без него.
    От грижите за лицето ми, най-накрая разбрах, че съм обичан искренно и желан. Получих това, което мечтаех, когато бях между хората. Получих го от дивата природа, а не от човека звяр, към който принадлежах расово. Сълзите на тъгата и дивата уродливост на природата, бе нашият апетитен обяд, който вкусвахме заедно с вълчицата и се радвахме на близоста в живота ни.
    Не бях виждал лицето си със месеци, когато един ден се надвесих над едно вирче за да пия вода и с радост установих, че нишана от лицето ми бе изчезнал. Лицето ми не изглеждаше вече така уродливо. Оприличих се на нормален човек, който има красиво и грубовато лице.
   Вятърът подухваше нежно между клоните на дърветата, а моята любов, бе винаги до мене и не изпускаше нито за миг настроението на лицето ми. Моя любов...И кой съм аз в действителност? Кои сме ние хората?
   Разперих широко ръце, прегърнах звяра, а той с грижовното си чувство за мен започна, както винаги да облизва лицето ми. Козината му бе нежна и топла, която чувствах по тялото ми и ме облъчваше всеотдайно трперещо и настръхнала с топлината си.  Тогава вече разбрах, че слюнката на звяра бе лековита и това бе причината за възстановяването на нишаните от пожара на лицето ми. Колко лековита и всеотдайна майчина обич, бе тази дейност на вълчицата. Тя бе нежна и любообвилна и така остана до краят на живота си вярна на инстинкитите си за обич. Най накрая получих това, за за което мечтаех в живота си. Да бъда обичан и желан.
   И макар, че вълците имат неприятна миризма, миришат ужасно на пот и мърша, ние си останахме приятели, като взаимно си простихме недостатъците. Понасяхме се взаимно, макар че вълчицата усещаше, че краят на живота и неизбежно настъпва, което може би я натъжаваше. Това се четеше в погледа и натъжено и болезнено смирено...
А какво стана с рожбите и..., пораснаха и както е по законите на природата, сами се отеглиха от майчините грижи и поеха свиоята път по пътеката на дивият живот.
   С годините вълчицата остаря, стана трудно подвижна и за съжаление смъртта и бе непоносимо болезнена и трагична. Стана за вечеря на глутница подивели кучета, които я разкъсали на парчета и лакомо си задоволили апетита с тялото и. Когато се върнах от лов в една дъждовна и мрачна вечер, гощавката на глудтницата си бе вече свършила вечерята, без да мога да я спася от агресията на глутницата. Жестокостта на природата си бе свършила работата перфектно.
  Да това бе чудото и краят на едно приятелство между човека и звярът и тяхната всеотдайност, колкото и тъжно да звучи. А вълците, като остареят винаги стават за посмешище на кучетата..., а аз продължих да събирам в шепите си капки от дъжда, който се опита да изтрие спомена от тази прекрасна обич и любов между мен и вълчицата...


                        
                                Прости обич моя!
                                Ще пазя дълбоко
                                в сърцето си
                                дните изпълнени
                                с вярна любов!                               

aip55


aip55
 

no comment ;))

'''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Благодаря за линка Ю....
Интересна и знаеща личност си. Радвам се, че намина! Хубава вохененде...

Не мога да коментирам. Казвам си го честно. Предната ти творба също.
Има неща, които не могат да се коментират, написани думи и послания зад които човек е разголил душата си. Тогава може само да влезеш тихо, да помълчиш в знак на съпричастност, да се поклониш и да излезеш.

'''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Макар, че завършека на разказа ми прилича, като щастливият край в приказките ти аз се съгласявам с тебе, защото и на мене ми е трудно да коментирам сладникакви приказни историйки от твоите приказки.
Така е всичко се минава през призмата на собствените мисли и мечти.
Песимистичен сюжет с трагичен завършек. Каква срамота само е това, човек да намери истинската обич в природата, а не в човека? Наистина е трудно да се коментира този факт, но целта на разказа ми бе, ние хората да се научим да върнем човешкото в нас и да се отнасяме един с друг, като мислещи същества...
Благодаря за коментара ти Кат...

които минавахме с моята бобтейлка, когато беше жива. Това беше нашият с нея път. Само споменаването на името и ме разплаква след цели 7 години.

''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
В повечето случаи връзката между човека и дивото се отличава с нейната единтичност и особеност, специална, топла, вярна до самият край на живота.
Аз също често сънувам моята булонка и се насълзявам..., натъжавам с опечаление за радостните мигове на обич и любов.
Благодаря Ви Сестро, че ме посети. Хубава вечер!

Изживявала съм подобно състояние на взаимна обич с животно и загубата му и зная какво е чувството. Поздравления за разказа...

Наистина трудно се коментира подобно писание, но ще се опитам. Ще започна с това, че ми хареса. Човек е създаден, за да бъде щастлив, но понякога не се получава. Не би трябвало най-щастливите мигове да му бъдат мъртвите часове. И тогава се появява докосването. Чисто искрено докосване. В твоя разказ това докосване се осъществява от звяр. Но звяр ли е наистина щом докосва по този начин? Топлината му е човешка, слюнката му е лечебна, приятелството му е истинско. А ти ще отговориш ли? И ето го твоят отговор: "... а аз продължих да събирам в шепите си капки от дъжда, който се опита да изтрие спомена от тази прекрасна обич и любов между мен и вълчицата..." Ами ето това е!
Поздравявам те, приятелю!

''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Наистина! Чувството, е че все едно , като загуба на близък човек!

''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
И аз те поздравявам, за обстойният коментар Валбен. Радвам се, че си харесал разказа, че те е докоснал и си разбрал посланието ми в разказа.
Любовта е най-мощната сила, която съществува, защото тя няма граници. Тя е генератор на енергията за развитие на света!

Хубава вечер Приятелю!

За пореден път голям поклон пред това което твориш ! Не спирай да пишеш в това Ти е силата ! Всичко е пропито от искреност и благородство !

можем да я получим от всяко живо същество. Родени сме самотници и все бягаме от другите, а търсим топлота и обич. Подсъзнателно е, защитна реакция, който е сам не може да бъде изоставен. Красива привързаност, вълнуващ разказ. В края на крайщата щастието не е недостижимо, но е преходно за съжаление. И, знам за каква обич говориш. При мен е ежедневие, най-красивата обич-преданост, не искаща, не взимаща, обсебваща...

'''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Благодаря за искрените и откровени мисли!

''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Благодаря за мнението Мак...Твоята признателност е голяма награда за мене! Хубава и спорна нова седмица....

Животните може и да са по-дружелюбни от хората или поне не са жестоки като тях.

''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Не са лишени от логика мислите Ви KVG55. Природата не веднъж е доказвала това. Примери много, а разликата е в това, че при животните няма завист и човешка жестокост. Благодаря за коментара Ви.

Тези дни имах удачен улов. Намерих леговище на вълци. Вълчицата я убих с един изстрел, а двете малки вълчета удавих в близката река. Живея съвсем близо до гората и занесох трупа на вълчицата вкъщи, за да се похваля пред семейството и приятелите си. По пътя някъде зад мен се раздаде вълчи вой, но този път беше някак необичаен. Беше пропит с мъка.
На следващото утро ме разбуди лаят на кучето. Станах и излязох на двора. Картината, която видях ме вцепени. Огромен сив вълк стоеше в средата на двора, а малката ми дъщеря си играеше весело с опашката му, кучето беше вързано на верига и лаеше бясно, но едва ли можеше с нещо да помогне, дори и да беше развързано. Погледите ни с вълка се срещнаха и веднага разбрах, че това е той, че вчера бях убил неговото семейство. Стоях замръзнал на прага и ясно разбирах, че с нищо не мога да помогна на дъщеричката си, а тя самата изобщо не разбираше в каква опасност е. Очите ми се напълниха със сълзи, а дъщеря ми, като ме видя, остави вълка и изтича засмяна към мен. Прегърнах я и я притиснах силно към гърдите си. Вълкът ни гледа известно време, обърна се и си тръгна. И не стори нищо лошо нито на дъщеря ми, нито на мен. Не отмъсти за болката, която му бях причинил, за смъртта на неговата вълчица и децата му. И все пак той си отмъсти. Но без да пролива кръв. Даде ми да разбера, че съм убил деца и ми предаде неговата болка. Доказа, че е по-силен от хората!”