Любовта е вечна

Бай Копчо пристъпваше бавно. Идеше откъм горния край на улицата. Поспираше от време на време, защото годинките вече доста му тежаха. Взираше се в жената седяща самотнa на пейката. Вървеше към нея, но както винаги мислите му бяха обгърнати в песимистични трепети. Знаеше коя е, баба Куна – неговата връстница и изгора от младини.

На млади години беше се влюбил до кости по нея. Още тогава не искаше да повярва, че любовта и младостта толкова бързо си отиват.
   Тя го знаеше, но необяснимо защо не му обръщаше внимание. Всичко стана след един неин поглед. Омая го, омагьоса го с усмивката си. Остави го да тича, като изгубил ума си след нея. Изпращаше и често писма послания с най-чисти помисли, откровения... А тя получаваше писмата му, отваряше ги, четеше ги с огромно любопитство, а после се усмихваше загадъчно и ги късаше. Беше много млада, със зелени очи, красавица, своенравна, но... затворена. Събираше заплатите си и после ходеше на екскурзии. Това и бе любимото желание, да ходи на екскурзии. Колегите в службата, където работеше, не я обичаха, но не я и мразеха - съжаляваха я, както се съжалява объркан тотално в живота си човек.

Годините минаваха. Копчо се преобрази. Запозна се с много жени. Намери вярна приятелка, но не се ожени. Не можеше да забрави Куна. Тя му бе на сърцето, капсулира се. Дори често я сънуваше...

Един ден чу, че се е омъжила. Взела била стрелочник, простоват човек. Беше му много чудно, как го е сторила? Та тя презираше обикновените хора, такива като него, без пари, без сигурна работа с дефект в говора. Може би тоя дефект я бе отблъснал?  Може би? Но той едва се забелязваше и бе такъв, че Копчо печелеше с него повече приятели от който и да е негов връстник.

   Не спечели обаче Куна.
   Минаха още десетина години. Куна беше родила момиченце и бе напъдила мъжа си. Живееше си отново сама, сякаш мъжете не бяха вълнение за нея. Веднъж майка й каза на Копчо:
   - Няма да я бъде моята дъщеря. Мъжемразка е. Само ще те мъчи и терзае. Забрави я!

   Но той не я забрави. Не се и ожени. Все за нея си мислеше. Остаряха някак незабелязано. Годините си отлетяха като есенни птици пред настъпваща зима. Дъщерята на Куна я напусна, замина с някакво момче в Германия.
   Всяка съботна сутрин Копчо минаваше край дома й, спираше, взираше се в белите перденца на кухнята и мечтаеше да я види. Знаеше, че тя е там, зад тях и го гледа. Знаеше го.
   Тази неделя се реши, тръгна към тях. Видя я от далече. Тя си седеше пак там, на оная дървена пейка, край цъфналата липа. Седеше мълчаливо замислена, със сплетени в скута ръце. Беше се променила. Носеше черна рокля с бяла дантелена яка. Майка й бе скоро починала.
   Дядо Копчо се приближи, погледна я стеснително. Спря пред нея, ...въздъхна. В очите му блестеше неуверена нежност. Между тях се кръстосаха отминали страсти.
   Тя не даде вид, че го е видяла. Седеше си кротко, унесена и мълчалива.

   - Куне, сладост моя! Погледни ме душо ненагледна, погледни ме! Остаряхме и двамата, побеляхме, а още си мисля за тебе. Кажи ми поне една дума. Виждаш, че вече говоря по-добре, гладко, без притеснение. Мина ми, сладост моя. вече се оправих с говора. Кажи ми поне една думица! Погледни ме, моля те!
     Баба Куна мълчеше. Само вдигна леко глава, зарея поглед някъде зад него и отново потъна в размисъл.

   - Разбирам! Разбирам те, мъко моя. Сама си. И аз съм сам, бе, жено. Нека да се съберем. Ще ни бъде по-леко и на двамата?
   Отговор не получи.
   - Другата събота пак ще дойда. Ще ти донеса череши, защото е черешова задушница. Зная, че обичаш този плод. Ще седнем един до друг. Ще си хапнем от него. Нека се промени тоя наш горчив живот, мъко моя. Нали ще ми кажеш поне една добра думичка? Как жадувам да я чуя поне една дума от устата ти. Нали ще ми се усмихнеш? Почти цял живот не си ми проговорила. Направи го поне сега! Колко ли ни остава да живеем, горчива сладост моя?
   Баба Куна мълчеше, а Копчо си тръгна. Стъпваше бавно, внимателно и тежко. От време на време се обръщаше назад, но виждаше все тая умълчана стара жена, навела побелялата си глава, събрала ръце в скута. Не можеше да я разбере. Никога не беше я разбирал.
   След една седмица дойде и времето за решителна битка за невъзможното му щастие. Купи череши предният ден, сложи ги в хладилника, а към десет часа в събота, ги извади, облече празничните си дрехи и тръгна към горния квартал, където живееше Куна.
   Сърцето му се свиваше. Дали ще го чака, или…? Какво пък! Беше й казал, беше решил и трябваше да го стори. Трябваше най-сетне да стопи тоя лед в сърцето и, да опита да вдигне погледа и, а тя да го погледне с онова магично изражение, за което бе мечтал през целия си живот. Трябваше да стане. По пътя му хрумна да купи и една малка торта, като помоли да и сложат надпис ,,Любовта е вечна" А тая торта бе за нея, малка, красива торта, обкичена с шоколадови цветя и с малък надпис: „Любовта е вечна!”
   Ето, наближи! Пейката пред къщата и бе пуста и самотна. Само някакви хлапетии си играеха на тяхна детска игра. Бяха шумни, весели, пълни с енергия и щастие. Деца, безгрижни деца. Такива бяха на времето и те с Куна. Колко отдавна беше това?
   Наближи. Децата спряха и го загледаха умълчани. Бяха видели тортата и украсената кошница с черешите, а тоя сладкиш беше възбудил желанието им.
   Копчо седна на пейката, постави тортата и кошницата с черешите до себе си и обърса челото си оросено от потта.
   - Дядо, какво ще правиш с тая торта? Ух пък какви големи и черни череши... – престраши се едно от хлапетата. - За кой носиш всичко това?
   - Не е за мен, синко! За една много хубава жена е.
   - Коя е тая жена? Защо я няма?
   - Ще дойде, синко. Ще дойде. Тя знае, че съм тук и ще дойде.
   - Сама ли ще я яде, дядо? Та това е много за сам човек?
   - Заедно ще я ядем, синко.
   - А на нас ще дадете ли?  По малко… Само по едно малко парченце…и малко черешки де?
   - Разбира се, славейче. Ще има и за вас.
    Мина половин час в надежда и очакване. Баба Куна я нямаше. Дали пък заради това, че… Кой знае? Никога не бе я разбирал тая своя изгора, никога! Той въздъхна дълбоко, изтри с опакото на дланта си напиращата сълза и подвикна:
   - Хайде деца, хайде елате! Жената няма да дойде. Винаги е правила така. Много обича торта, но няма да дойде… Вземи това парче пиленце, но внимавай да не се омажеш. Яж го бавно, никой няма да ти го вземе. Ето и на теб… Нека я опитам и аз… наистина е много вкусна тая торта, а пък черешките са върха!
   - Но дядо, всичко вече свършва. А за жената? Няма да остане за жената, нали и тортата беше и за нея?
   - Да, беше… Цял живот съм я молил, щях да й купя всички торти и череши на света, но не го иска от мен, сякаш съм чумав.
   - Защо говориш така, дядо? Толкова ли те е обидила тая жена?
   - Не ме е обидила мен. Обидила е себе си! Днес исках с тая торта да я смиля най-сетне и да ми каже една добра дума. Тя не дойде. Знаеше, че ще й донеса торта, но не дойде.
   - Каква хубава торта! А черешките... Сбъркала е! Трябва да е много глупава…
   - Не е глупава, славейче. Нещастна е. Няма обич у нея, няма живец. Исках да и помогна, да я развеселя, да й дам надежда, но тя не го пожела. Нещастна е тая жена, синко…
   Копчо се надигна тежко, погледна към малкия прозорец с белите перденца, после се изкашля глухо и си тръгна. Той не знаеше, че зад бялото перденце стои изгората му Куна. Тя поглеждаше скришом навън, така че да не я видят и плачеше. Ръката и трепереше, мачкаше дантелената, бяла кърпа и от време на време избърсваше отново бликналите сълзи. Той със сигурност нямаше да дойде вече. Знаеше го. Това беше последното, което направи за нея. Беше и донесъл череши, а за изненада торта. Знаеше, че обича тоя сладкиш и го бе купил единствено за нея, за да я зарадва.
   Тя протегна ръка, стиснала дантелената кърпичка, посегна да отвори прозореца. Искаше да му викне, за да спре, но не посмя. Какво ли щеше да му каже? Цял живот е тичал по нея, цял живот го е отблъсквала, та сега ли? Та те вече са стари! Животът им върви към залез. Какво ли може да се промени? Нищо! Нищо не би се променило! Двама старци, един до друг, а между тях - старите им бездушни спомени…
   Децата продължиха своята детска игра. Те се смееха, подхвърляха си старата топка и коментираха вкуса на тортата и черешите.
   Да, тортата беше чудесна! Не бяха яли такава хубава торта и толкова сладки череши. Но защо ли не дойде оная жена, за която спомена дядото?...
   Всичко е само спектакъл....? Тя осъзна, че любовта си отива и не се обръща вече назад, отива си завинаги от нея, плачейки зад дантелените бели перденца, познавайки само мълчание и свян...

Следва продължение...

aip55

 

 

  

Ама защо ли не изчака още малко, още съвсем малко, само миг поне? Та тя протяга ръка към него, не към залеза...

''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Щастието рядко каца на рамото ни Вал....Ако не използваме момента, това ще е поредният пропуск в живота на човека. Свян и срам любов не прави...

Може да не обичаш, но е хубаво да знаеш, че някой те обича - гали самочувствието и имаш едно топло чувство на ръка разстояние. Това е елемент от духовното равновесие, някак си се чувстваш като другите. За това плаче баба Куна - отива си нещо, което е крепило женската и' суета.

Не е била нещастна баба Куна - тя си е живеела по собствен начин, по неини си закони. Нещастен е бай Копчо, с неговите въздишки цял живот. Какво е имало между тях - само някогашния и' магичен поглед. Мъжката суета на бай Копчо да има и тази жена, ако беше станало - отдавна да са се забравили вече, но непостигнатото е обречено на вечност в мислите и желанията.

Има нещо назидателно, но замислено като поучително в разказаното. Истината има много страни, но си избираме тази, която ни е удобна.

Написано с чувство, искренност, а това е най-най- важното!

хубаво разказ4е/ просълзи мее....
но ,в живота на човек ...има мноогоо “любови “
защото , Всичко е Любов ....
усмихни се, приятел ;))
Гушкам те /Джули

Да се влюбиш до кости... Звучи като проклятие... Като в разказа ти...

'''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Със страх започвам да ти отговоря Блиц, след такъв блестящ коментар от гледна точка на жена, може би моят коментар, ще загуби всякаква стойност и ще бледнее. Едностранно погледната съм съгласен с тебе. Е, не на всеки му е хубаво да дели емоциите си с друг, колкото и мазохично от човешка потребност да звучи това. Едно е да желаеш, друго е да осъзнаеш и съвсем друго е да го направиш. По-сложното е това, да подтиснеш егото си и да признаеш безсилието си за щастие! Благодаря за коментара!

''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Точно така! Всичко е любов Ю....! Мъжките сълзи са редки, но истински!
Благодаря ти за признанието!
Труден разказ, който не ме остави цяла вечер да мигна и да мисля по-него.

''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Здрасти Мим...! Би било истинско щастие едно такова проклятие. Сърдечни поздрави приятелко!

и за живота на една любов. Хареса ми - написано със сърцето,
трогателно в една посока, внушаващо - в друга, размислящо -
в трета... и още... когато едно силно чувство не е изживяно,
то се превръща в нещо като амок, от романтично мечтание
в непрекъснато преследване на невъзможното... утеха
и опрощение за постъпките на единия, някаква сигурност
и необходимост... непреодолима болка, необяснима вярност
и непрекъснато преследване на поставена цел - от другия.
Много хубав разказ !
Поздравления !

" По-сложното е това, да подтиснеш егото си и да признаеш безсилието си за щастие! "

Това, че дядо Копчо е влюбен в баба Куна, задължава ли я нея да му отвърне на чувствата, след като няма такива? Тя е честна, неприкрита. Щеше да е егоистка, ако му "подхвърляше трохи" - малко кокетничене, неясна, но вероятна в бъдеще близост. Винаги е била постоянна в отношението си. Тя не е лошият герой.

Написал си разказа от сърце и душа, но си дал присъди, категорични , според твоето виждане и всяко неприемате , е неучтивост към искреността ти , емоционалността ти и аз прекратявам коментарите си, не от такива имаш нужда.

'''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Аден....Аз приемам всякакви критики. Нуждая се от тях, за да се коригирам , ако греша някъде. Не мисля, че твоето мнение е лошо, а напротив чета коментарите ти с голям интерес. Не ме разбирай криво Аден! Моля те!

'''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Често се случва така Стела, когато искаме да си изядем последната лъжичка сладолед, то тя ни се струва най-вкусна и оставаме с впечатлението,, Защо ли не опитам още една лъжичка"? Но за жалост сладоледа е свършил вече...
Благодаря, че намина , защото се гордея, че човек като теб изказва толкова ласкави думи за разказа ми!

Много трогателно ! Много добре пишеш ! Поздрави !

'''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Благодаря Ви!

Ромео и Жулиета- наш вариант... че то кое ни е наред, че и това... и така, ето как ни сполетя демографската криза... няма семейство,.. няма поколение... само една вечна любов... истинската , вечната любов е споделената... , а всяка друга е ... за неудачници или греша?! Светът е пъстър и всичко е възможно.. Например една наша прима, пееща само за любовта...вече старица, която всички обичат и признават- остана без любов... без радост- истинската любов дава плод- природа...
Ако засееш нивата и всички класове са празни- светът ще загине от глад... а любовта е храна на душата
без храна до 40 дни
без вода до 4 дни
без въздух до 4 минути
без любов - нито миг, затова има влюбване от пръв поглед и ако е в Куна- не престъпната- това е трогателния разказ и между редовете се чете: "Как така го направихте- животът е кратък, като целувка!"

хубав разказ, приятелю! Браво! Толкова е истински и откровен. Хареса ми как достоверно си описал чувствата на възрастната жена. Така разсъждава жена, която не обича силно, в която говори разума, а не сърцето. Сама си слага окови и затваря очи пред щастието. Тъжно е.
Приятна и успешна седмица ти желая!

''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Хубав коментар! Хареса ми мисълта ти! Поздрав...

''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Благодаря ти Кат... Успешна да е и за теб новата седмица....

Разбирам дядо Копчо. Рядкост е такава любов дори в романите, да не говорим за наши дни.
Не разбирам баба Куна.
Може би нейното е суетност?
За толкова много години е можела да му каже няколко думи, дори да са думи, които той не иска да чуе. Така нямаше да я има тази драма и у двамата.
Накрая повдига перденцето и иска да му извика да спре ...
Вероятно и тя е изпитвала подобни чувства към него.
И отново стигам до суетността и горделивостта.
Кому е нужно това?
Две-три думи между тях са били достатъчни.
Поздравявам те за размислите, които буди разказа ти, приятелю!

''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Щом съм ви накарал да се размислите, за мене това е достатъчна награда.Разказа е постигнал своята цел. Благодаря ти за изчерпателното мнение Кат.... Поздрав!